Берлускони беше последният държавник на Италия
Автор: Томас Фази, unherd.com Следвайте " Гласове " в Телеграм
Наследниците му се оказаха по-опасни
През 1994 година, когато Берлускони сътвори политическата си партия " Форца Италия ", бях 12-годишен. По това време последното нещо, от което се интересувах, беше политиката, само че все пак Il Cavaliere, както той беше прочут, скоро стана част от моя живот, поради елементарния факт, че като всяко друго дете от моето потомство, прекарвах следобедите, гледайки японско анимé по каналите Mediaset, които той основа. В трите месеца преди общите избори, които Берлускони завоюва, Mediaset пускаше рекламите на " Форца Италия " непрекъснато. Бях научил сладникавата музикална заставка на партията наизуст.
Много от детайлите на „ берлусконизма “ към този момент участваха в тази първа акция за премиер-министър: Берлускони като персона-по-голяма-от живота, безскрупулното потребление на медийната му империя с цел да се изстреля на политическата сцена, протопопулисткият му маркетингов метод към политиката. Но в продължение на няколко години, най-малко що се отнася до мен, Берлускони не беше освен това от досадно спиране сред епизодите на обичаните ми телевизионни излъчвания.
Това се промени в последните години на гимназията, когато се оказах замесен в политиката на лявото крило. Едно от първите неща, които научих, е че да си ляв в края на деветдесетте в Италия значи да си срещу Берлускони. Въпреки че не го осъзнавах тогава, бях изложен на едно от може би най-токсичните наследства на Берлускони – фактът, че италианската левица в тези дни беше почнала да се дефинира съвсем единствено като съпротива на Берлускони, като антиберлусконизъм.
Това се промени бързо с появяването на антиглобалисткото придвижване. Хоризонтът на лявата политика беше уголемен оттатък националните граници (и оттатък Берлускони), с цел да прегърне – най-малко в нашата наивна визия – цялата планета. Имаше доста по-големи закани от Берлускони, които надничаха оттова: неолибералната глобализация, транснационалните корпорации, споразуменията за свободна търговия и световните финансови институции като МВФ, Световната банка и Световната комерсиална организация.
Това придвижване кулминира в големите демонстрации против Г8 и тяхната среща на върха в Генуа през юли 2001 година – един от най-големите митинги в Западна Европа в най-новата история и един от най-кървавите. Той приключи със конфликти на принуждение и брутални репресии от страна на службите за сигурност, и с съдбовното прострелване на 23-годишния анархист Карло Джулиани от полицията. За всички отляво и изключително за тези, които бяха очевидци на станалото в Генуа, в това число и аз, виновността за тези трагични събития падна върху една персона – Силвио Берлускони, който беше спечелил изборите за повторно единствено няколко месеца по-рано.
С утихването на антиглобалисткото придвижване по време на втория мандат на Берлускони сред 2001 и 2006 гг. – по-дълъг спрямо който и да е различен италиански водач от Втората международна война насам – италианската лява политика още веднъж стартира да се дефинира от антиберлусконизма, макар че в продължение на няколко години това се припокриваше с опълчването на войната в Ирак (за няколко години Италия беше третия по величина контингент на водената от Съединени американски щати коалиция). През 2008 година, след две години държавно управление на център-лявото, водено от Романо Проди, Берлускони беше определен за премиер-министър още веднъж. По времето, когато удари рецесията с еврото от 2010 година, той към този момент беше управлявал съвсем десетилетие. Междувременно антиберлусконизмът беше метастазирал в политическа обсесия: всичко щеше да е наред, единствено в случай че той можеше да бъде изваден от уравнението.
Това беше увенчано в края на 2011 година, когато финансовата рецесия принуди Берлускони да подаде оставка. В рамките на няколко часа пред двореца Квиринал – формалната резиденция на президента на Италия, където Берлускони отиде да подаде оставката си – се събра голяма навалица, с цел да отпразнува напускането му. Като човек, който се беше отчуждил от италианската лява политика през последните години, това ми се стори много необичайно. Аз не бях обожател на този мъж. Но даже и приемайки формалното пояснение за събитията – че оставката е наказването на Берлускони от финансовите пазари за неприятното му справяне с икономическата рецесия – не можех да схвана по какъв начин оставката на едно определено държавно управление, дадена по насила от финансовите спекулатори, може да бъде мотив за празнуване, изключително за тези отляво.
Недалновидността на празненствата стана трагично явна, когато италианският президент Джорджо Наполитано уточни Марио Монти, някогашен комисар от Европейския съюз и интернационален консултант на Голдман Сакс, да сформира „ техническо държавно управление “, което се зае да упражнява унищожително „ лекуване “ посредством остеритет. По някакъв метод цялата история изобличаваше късогледството на антиберлусконизма. С маниакалното фокусиране в Берлускони и опасността за демокрацията, която той съставлява, италианската левица беше почнала да пренебрегва – или още по-лошо, да прегръща – по-значителните структурни трендове, които отслабваха италианската народна власт през последните 20 и повече години: последователното ерозиране на суверенитета в ръцете на Европейски Съюз, а по-късно и на еврото; възходящата власт на технократичните държавни апарати, като Банката на Италия и Президента на Републиката (Италия е парламентарна народна власт, само че последният ѝ президент Джорджо Наполитано съумява да наложи президентската фигура като най-съществен фактор в политическото ръководство на страната – б.пр.); подкопаването на италиански стратегически ползи от страна на хипотетичните съдружници на Италия, един от образците за което е водената от НАТО офанзива против Либия в 2011 година.
И въпреки Берлускони да не се противопоставяше очевидно на никое от тези неща – в последна сметка той беше твърдо атлантически и европейски надъхан – той се опита, не изключително безапелационно, да реализира баланс на интернационалните отговорности на Италия и неговата концепция за народен интерес. Това беше изключително явно във външната му политика, посредством която Берлускони се опита да утвърди относителна степен на автономност и самостоятелност. Осъзнавайки зависимостта на Италия от задграничен импорт на сила, Берлускони реализира преференциални покупко-продажби за газ и петрол, култивирайки мощно другарство с водачите на страните, произвеждащи сила – президента Реджеп Таийп Ердоган на Турция, полковник Муамар Кадафи на Либия и най-много Владимир Путин.
През 2008 година, да вземем за пример, Берлускони подписа „ съглашение за другарство “ с Либия, обещавайки 5 милиарда $ за 20 години като отплата за италианската колониална окупация от началото на 20 век. В подмяна на това Либия се съгласи да подпише преференциални енергийни контракти и да приключи пътуванията на противозаконните имигранти в Италия. Преди това той беше опитал да приказва с Буш, с който беше в положителни връзки вследствие нахлуването в Ирак. По сходен метод той поддържа взаимни енергийни планове сред съветската компания „ Газпром “ и италианската енергийна компания „ Ени “ в миг, когато Европейски Съюз настояваше за понижаване зависимостта от съветския газ. Берлускони също по този начин подлагаше на критика американския план за противоракетна защита, разширението на НАТО на изток и поддръжката на Запада за самостоятелност на Косово като „ провокации против Русия “.
„ Отношенията ни с Берлускони са комплицирани “, написа Елизабет Дибъл, заместител началник на задачата на Съединените щати в Рим, в грама от 2009 година. „ Гласно той е проамерикански надъхан и е помагал за нашите ползи на доста равнища, по метод и в степен, които предходното държавно управление не желаеше или не можеше да направи. “ Но, отбелязва дипломатът, има други сфери, в които Берлускони „ наподобява решен да бъде най-хубав другар с Русия, от време на време в непосредствено несъгласие с американската политика и даже с тази на Европейския съюз. “ След като рецесията с еврото удари, Берлускони също се опита да се опълчи до известна степен на нападателната политика на строги икономии, изисквани от Европейски Съюз и Германия, като нееднократно влезе в спор с Меркел, Саркози и Брюксел.
Всичко това докара през 2011 година до консенсус от двете страни на Атлантика, че Берлускони би трябвало да си върви. В 2015 година някогашният испански премиер-министър Хосе Луис Сапатеро описа пред италианския вестник „ La Stampa “ събитията, разиграли се на Г-20 през 2011 година, единствено няколко дни преди оставката на Берлускони: „ “Никога няма да не помни това, което видях на срещата на Г-20 в Кан... Берлускони и Тремонти [финансовият минисът на Берлускони] бяха под голям напън да одобряват помощ от МВФ. Но те изрично отхвърлиха. Скоро по-късно чух името на Монти да се загатва в коридорите. Стори ми се доста необичайно. Това прелом ли беше? Не знам, това, което мога да кажа е, че последователите на остеритета желаеха да наложат икономическите политики на Италия вместо това да прави нейното държавно управление. “
Действително през годините се оказа, че финансовата рецесия, която докара до рухването на Берлускони, не беше провокирана просто от финансовите пазари, а от самия Европейски съюз. Както даже и „ Financial Times “ призна, Европейската централна банка, ръководена от Марио Драги, „ принуди Силвио Берлускони да напусне поста в интерес на неизбрания Марио Монти “, като приключи изкупуването на италиански облигации от Централната банка и по този метод съзнателно докара до повишение на лихвените проценти над безвредните равнища, а също и като сложи свалянето на Берлускони като авансово изискване за по-нататъшна поддръжка от Европейската централна банка.
Независимо какво мисли някой за Берлускони, мъчно е да си представим по-обезпокояващ сюжет от този една сякаш „ самостоятелна “ и „ аполитична “ централна банка да прибегне до парично изнудване, с цел да в профил от служба определено държавно управление и да наложи личния си политически дневен ред. Но доказателствата сочат, че в Италия в 2011 година е бил изработен финансов държавен прелом. Последствията ще станат трагично явни през идващите години: Италия като цяло беше сложена под „ следена администрация “ от Брюксел и Франкфурт и от ден на ден от Вашингтон. Относителната автономност, която Берлускони беше съумял да извоюва за страната си, през днешния ден е единствено отдалечен спомен. Днес от италианското държавно управление изрично се чака сляпо послушание на евроатлантическото статукво, в случай че то не желае да падне от власт – нещо, което Мелони схваща чудесно.
Това не значи, че би трябвало да величаем Берлускони, несъмнено. Всички обвинявания против него през годините – мътните му бизнес покупко-продажби със сенчести фигури, свързани с мафията, половите кавги, покровителстването на политическия хайлайф в страната, безскрупулното потребление на медийната му империя, потреблението на политиката за пробутване на личните му стопански ползи – са в последна сметка и правилни, и доста съществени. И постоянно, когато се е налагало да избира сред ползите на страната и своите персонални, той е избирал своите, както за Либия, да вземем за пример. Въпреки това, надали има подозрение, че за положително или зло, Берлускони беше последният общественик на Италия. Въпреки че беше освободен като опасност за демокрацията, в действителност неговото отдръпване отвори пътя за пост-демократичния и надлежно пост-политическия завой на Италия. Откакто той напусна поста, нашите държавни управления се трансфораха просто в реализатори на външен диктат, а анти-Берлусконизмът не направи нищо, с цел да спре това.
Инфо: unherd.com
Превод за " Гласове ": Екатерина Грънчарова
